В Лозенец, в тих софийски апартамент, живее Петя Стоева. На 43 години е и вече не държи под един покрив двете си дъщери. Ани е на 19, Милена на 23, и двете са се изнесли. Преди четири години Петя погребва съпруга си Любо. Парите от наследството я спасяват от сметки и дългове, но не и от празнината. Любо е бил човекът, с когото са минавали заедно и през радостите, и през скърбите. След него къщата утихва. Петя се прави на силна заради момичетата, докато една вечер не рухва и тя.
Две години по-късно идва вторият удар. Ани забременява едва на 17 и упорито мълчи кой е бащата. По същото време Милена напуска семейния дом и отива на квартира. След раждането същото прави и Ани. Петя остава сама в опустелите стаи и не може да проумее защо са тръгнали. На нея никой не пита как се чувства. За нея самостоятелността им звучи като изоставяне.
Минава година и половина, тежка и горчива. Ани не пуска майка си близо до възпитанието на малката Гери. Петя пък не понася новия приятел на дъщеря си, Симеон. Вика го неудачник, после „престъпник“, пита има ли изобщо връзка и откъде Ани си избира все по-лоши мъже. Симеон и детето се разбират добре, но младата баба не изпуска случай да му направи забележка без повод. Пропастта между нея и момичетата се шири, макар Ани и Милена да се опитват да я запълнят.
Петя не се примирява с мисълта, че вече няма думата. Плащала е наема на Ани, а после, без да каже, прекратява договора с хазяина. Един ден хазяинът се обажда и съобщава, че апартаментът трябва да се освободи. Ани първо мисли, че е шега. После разбира, че майка ѝ се е намесила нарочно, за да я върне у дома. Скарват се остро. Ани я спира: да не се меси в живота ѝ. Петя отвръща, че само тя плаща и само тя решава. За нея контролът е грижа. За Ани е капан.
Месенето не спира до ключа от квартирата. Петя избира детската градина, в която Гери да ходи, и държи да знае къде е детето във всеки час. Иска да я облича, да я преоблича, да следи как расте. Ани усеща, че майка ѝ не идва на гости, а на проверка. Дори когато носи ядене, разговорът се обръща в лекция. Петя не одобрява и това, че дъщеря ѝ няма нито един спокоен работен ден и пак не се подчинява.
Истинският баща на Гери излиза от сянката. Казва се Огнян Минчев. Ани го е крила с години. Той научава за детето и поисква да го вижда. Казва, че все пак е баща и няма да стои настрана. Ани се свива. Не му вярва и не иска Гери да расте сред неговите избухвания. Огнян не спира да говори за момиченцето. Тонът му се сменя бързо: от молба минава в претенция, после в заплаха. Хората около Ани се стряскат. Симеон се опитва да я пази, но напрежението вече виси и на площадката, и вкъщи.
Милена също е вътре в бурята. Жилището ѝ е тясно, а Ани и Гери остават при нея, след като Петя е скъсала договора за наема. Приятелят на Милена, Асен, не поема добре новината. Скарват се, щом разбира, че сестра ѝ ще живее там. Няма място, няма тишина, няма личен кът. Милена се раздвоява между сестра си и мъжа до нея. Ани се чувства излишна и казва, че ако не беше Гери, щяла да се махне някъде. Двете сестри все пак се сближават: делят грижата, но мирът е крехък.
Идва и социален работник. Пита за наем, за доходи, за това дали парите стигат за детето. Ани и Милена търсят начин да останат самостоятелни, без да върнат Гери под крилото на баба ѝ. Петя използва визитата като доказателство, че сами няма да се справят. Отива на работното място на Ани и пак предлага старото: да се върнат двете при нея, Ани да си живее живота, а тя да поеме внучката. Ани отказва. Вече е видяла колко „не се бърка“ майка ѝ в приятелите и в решенията. Предпочита да е самостоятелна, дори Петя да пита накъде ще тръгне с малко дете и дали общинските пътища изобщо стигат.
Огнян не чака. В двора на детската градина идва за дъщеря си. Гери е готова уж само за малко да я види, но Ани не се хваща на номера. Той бута, вика, не приема отказ. Веска, жена от близкото обкръжение, успява да го укроти и да го изведе навън. Симеон и Ани прибират изплашеното дете. Възпитателката вика полиция. Сигналът става наказателно производство, а после и ограничителна заповед: Огнян няма право да приближава младата майка и Гери.
Седмица по-късно шокът е поутихнал, но къщата още помни вика. Петя събира дъщерите и приятелите им пред блок в съседния квартал и не казва защо. Момичетата идват подозрителни. Тя най-после проговаря другояче. Казва на Ани, че е пораснала и може да се грижи и за себе си, и за детето. В ръката ѝ няма нова лекция, а ключ. Ключ от собствено жилище, не под наем. Няма да плащат на хазяин, ще са близо една до друга и сами ще решават какво да ремонтират и как да подредят стаите. Ани не вярва, че майка ѝ е способна на такъв жест. Милена също. За миг контролът отстъпва място на доверие.
Петя едва не изгубва двете си дъщери и внучката, докато се опитва да ги задържи насила: със спрян наем, с избрана градина, с нежелани съвети и с дом, в който любовта мирише на надзор. Съдбата ѝ показва, че понякога най-вярната помощ не е да хванеш човека за ръкава, а да му дадеш ключ и да го оставиш да се справи сам.
