1994 година беше времето, в което половината България или тънеше на дъното, или се катереше по гърбовете на онези, които бяха там. Приватизацията вървеше с типичното българско усещане за „справедливост“ – тоест без никаква справедливост. Имаше само хора с контакти и хора без.
Предприятията се раздаваха на безценица. Счетоводителите, които знаеха истинските числа, ставаха или опасни, или изключително полезни – в зависимост от това на чия страна бяха.
Райна Стоянчева беше главна счетоводителка в „Перник Метал“ – предприятие, което от 1991 година насам привличаше апетити. Четиристотин работници, две производствени линии, земя в индустриалната зона. Не беше златна мина, но беше достатъчно за хора, които умееха да четат баланси.
Петър Луканов – не министърът, а друг, с по-малко власт, но и с далеч по-малко скрупули – се беше насочил към предприятието още в началото на 1993-а. На 35 години, с нова кола и костюм от Австрия, той се движеше по коридорите с увереността на човек, убеден, че сделката е предрешена.
Не беше.
Защото Райна беше в счетоводството.
Тя виждаше числата. Виждаше и как те бавно, едва забележимо се местят от една колона в друга. Четиридесет и три години прецизност не се заблуждават лесно.
Отиде при директора. Директорът се уплаши. Отиде при синдиката. Синдикатът беше по-малко уплашен, но и по-малко компетентен. След това написа доклад – дванадесет страници, с приложения, точни препратки към закона и хронология на движенията по сметките.
После го изпрати директно в Агенцията за приватизационен контрол.
Процедурата беше спряна. Петър Луканов беше разследван. Не осъден – хората с контакти рядко стигаха дотам – но достатъчно, за да загуби интерес към „Перник Метал“. Предприятието беше приватизирано две години по-късно, по друг път, с участието на работниците.
Четиристотин семейства.
Райна никога не говореше за случилото се. Не от скромност, а по навик. Счетоводителите не обясняват числата на онези, които не ги разбират.
Петър Луканов продължи по своя път. Контактите му останаха. Мина в търговия, после в автомобили. До 2015-а „Гранд Мотори“ беше негов, заедно с още три обекта.
Синът му Мартин, на 38 години, завършил право в София и MBA в Лондон, беше адвокат с кантора на „Витоша“. Жена му Радина работеше в шоурума – не от финансова нужда, а защото Мартин ѝ беше казал, че ако не работи, ще загуби форма.
Стария човек с лъснато палто и залепени обувки не беше в списъка ѝ за внимание.
Калоян стоеше до баба си и я гледаше смаяно – както гледат внуците, когато баба им изведнъж се превърне в друг човек.
Радина стоеше с изкуствена усмивка, но очите ѝ работеха трескаво.
— Г-жо Стоянчева — каза тя предпазливо, — ако ми дадете секунда, ще се опитам да се свържа с мениджъра…
— С Петър — поправи я спокойно Райна. — Кажи му 1994-а. Ако е забравил, числата ще му напомнят.
Усмивката на Радина замръзна.
Петър Луканов слезе след осем минути. На 67 години, побелял, с леко наедряла фигура и скъп часовник. Когато я видя, подготвеното му изражение се срина.
— Райна — каза тихо.
— Петре.
Размяната беше кратка и ясна. Тя не искаше нито извинения, нито сцени. Просто му напомни, че има отлична памет и много свободно време. И че не желае да я изхвърлят от автосалон пред внука ѝ.
Петър разбра.
Радина изведнъж стана изключително внимателна и компетентна продавачка. Калоян избра черен GLE. Когато дойде моментът за финалната оферта, Райна се намеси само веднъж:
— Сервизният пакет не е включен.
Радина погледна към горния етаж. Петър каза „да“.
Калоян подписа договора. На излизане, на тротоара, той попита:
— Бабо, какво беше 1994-та?
Тя го погледна спокойно.
— Работа, Калояне. Счетоводна работа. Защото благодарение на нея баща ти имаше къде да учи, а ти сега правиш софтуер за болници в Германия.
На следващия ден пред вратата ѝ имаше плик. Вътре – подаръчна карта от „Гранд Мотори“ и бележка на ръка:
„За всеки следващ автомобил. Без условия.“
Подписано: Петър.
Райна я прибра до тефтера с числата, после отиде в кухнята да сложи боб – Калоян щеше да дойде за вечеря.
