Историята помни цар Самуил почти изцяло като войн. Хронистите описват походите му, сблъсъка с Василий II, крепостите, пленниците и династичните бракове. За човека зад владетеля — за чувствата му, за жената, която е обичал, за семейния му живот — остава удивително малко. Там, където писмената история замлъква, започва легендата.
Името, което народната памет свързва с любовта на Самуил, е Биляна. Около Билянини извори край Охрид отдавна се разказва предание за царя и красива девойка с това име. Легендата е отбелязвана и в български медии, а Димитър Талев по-късно я вгражда в художествения свят на трилогията си за Самуил.
Средновековните извори не свидетелстват за Биляна. В разказите, най-близки до времето на царя, се срещат имената на децата му, военачалниците и зетьовете, но не и следа от такава любовна история. Това не доказва, че жена с това име никога не е съществувала. Показва само, че легендата не може да бъде представена като удостоверен исторически факт. Именно неизвестността я прави привлекателна: тя запълва онзи личен живот на средновековния владетел, който документите почти никога не записват.
От старите разкази все пак личи, че в двора на Самуил чувството понякога е успявало да се противопостави на политиката. Византийският историк Йоан Скилица разказва за дъщерята Мирослава и пленения аристократ Ашот Таронит. Мирослава се влюбила толкова силно, че според хрониста заплашила да сложи край на живота си, ако баща ѝ не разреши брака. Самуил освободил Ашот, позволил венчавката и по-късно изпратил двамата в Драч. Това е една от малкото любовни истории около Самуиловия двор с пряка опора в средновековен извор.
Другата известна история е за дъщерята Теодора-Косара и княз Иван Владимир. Тя достига до нас чрез по-късната Дуклянска летопис: царската дъщеря среща пленения владетел, влюбва се и моли баща си да ѝ позволи да се омъжи за него. Самуил отново се съгласява. Историците спорят за подробностите и за степента на литературна обработка, но самият сюжет е стар и е влязъл в средновековната балканска традиция.
Тези разкази показват за миг друг Самуил. Владетелят, прекарал десетилетия в почти непрекъсната война, в собственото си семейство допуска решения, продиктувани от чувства. И Мирослава, и Косара според традицията се влюбват в мъже, които първо са пленници и политически противници. При Мирослава старите източници дори подчертават силата на чувството. За любовния живот на самия Самуил данни няма. Биляна остава извън документите — и може би точно затова се е задържала толкова силно в народната памет.
Охридските извори, които днес носят името Билянини, са реално място и сред най-посещаваните природни забележителности около града. С тях постепенно са се преплели различни предания, а името Биляна се е свързало и с народната песен „Биляна платно белеше“. Песента е записана още в сборника на братя Миладинови, но текстът ѝ не разказва любовта на Самуил. В народното въображение мястото, името и образът на владетеля постепенно са се срещнали и са родили по-романтична история.
Върху тази легенда стъпва и Димитър Талев. Неговият Самуил е не само цар и воин, а човек, който обича, страда и прави лични избори, каквито летописите не записват. Втората част на трилогията носи заглавието „Пепеляшка и царският син“, а целият роман-летопис съзнателно запълва празнините между известните събития с човешки съдби и художествено въображение.
Дали край водите на Охрид действително е живяла Биляна, която е обичала Самуил и е била обичана от него, може би никога няма да се узнае. Историците трябва да оставят въпроса отворен. Легендите обаче имат друга задача от хрониките. Те пазят онова, което хората искат да помнят: че и зад короната е имало човек с чувствително сърце и че около един от най-трагичните български владетели народът е пожелал да съхрани разказ за любов. Затова след повече от хиляда години край Охрид продължава да звучи името Биляна. То не е доказателство от летопис. То е част от паметта — от пространството, в което историята свършва, а легендата започва.
Самият Самуил е оставил и друг силно човешки следа в изворите. След битката при Беласица на 29 юли 1014 г. пред него пристигат ослепените български войници. Гледката го покрусва толкова силно, че според средновековния разказ той припада, а само два месеца по-късно, на 6 октомври 1014 г., умира. Епизодът остава сред най-силните лични моменти в живота му: владетел, който не остава безразличен към страданието на своите хора.
