Походът на Европейския съюз към климатична неутралност до 2050 година започна официално в края на 2019 г. Въпреки че усилията на брюкселската администрация и националните правителства за опазване на околната среда имат половинвековна история, „Зелената сделка“ е заявка за истинска революция. Още при старта си тази амбиция звучеше толкова грандиозно и нереалистично, колкото съветските планове за изграждане на комунизма, а времето на обявяването ѝ – точно преди пандемията и войната в Украйна – се оказа изключително неблагоприятно.
Икономическите сътресения, породени от глобалните кризи, сериозно засегнаха европейската индустрия. Санкциите срещу Русия трайно повишиха цените на енергоносителите, а ескалацията на напрежението около Иран и затрудненията в Ормузкия проток допълнително оскъпиха производството. В тази тежка обстановка германската икономика, считана за двигател на целия съюз, буксува, но въпреки това бюрокрацията в Брюксел продължава да натоварва задлъжнелите държави с нови разходи, тласкайки европейската икономика към стената.
Макар че реиндустриализацията се обсъжда като позитивен сценарий, тя звучи като научна фантастика на фона на нуждите от инвестиции във военната сфера и енергийния дефицит. Дори при масивно печатане на пари от Европейската централна банка, недостигът на енергия остава критичен. Признаването на ядрената енергетика за чиста е стъпка в правилната посока, но тя е крайно недостатъчна, за да се предотврати енергийният апокалипсис, предизвикан от настоящите политики.
Скъпите енергоносители правят европейските стоки неконкурентоспособни спрямо китайския внос. Докато Европа плаща огромни суми за енергия, Китай се възползва от по-евтини ресурси и е готов да залее пазара с по-достъпни продукти. В същото време медиите често се хвалят с часове на отрицателни цени на тока, което всъщност е симптом за тежки дисбаланси в енергийната система, а не за ефективност. Проблемът със съхранението на енергия остава нерешен и ще изисква огромни допълнителни инвестиции.
Обещанията за ползи в „дългосрочен план“ звучат кухо, особено когато се сблъскат с реалността на пазарната конкуренция. Както отбелязва Джон Мейнард Кейнс, в дългосрочен план всички сме мъртви, а европейската индустрия може просто да не оцелее дотогава. Вместо да се разчита единствено на ВЕИ, които не могат да гарантират нито евтина енергия, нито неутралност, Европа разполага с алтернативи като ядрената енергетика и традиционните мощности, които осигуряват по-голяма независимост.
Държави като Франция залагат на ядрената енергия, докато Полша и Германия проявяват предпазливост при закриването на въглищните си централи. В същото време България, като държава с ограничени ресурси, трябва сериозно да преосмисли позицията си. Нашите ТЕЦ на въглища са ключов елемент от националната ни сигурност и независимост. Общото им закриване в момент, когато останалият свят не следва същите екологични стандарти, е безсмислено и ще направи страната ни само по-бедна. От нас зависи дали ще защитим своя интерес, или ще позволим на грешни политики да подкопаят бъдещето ни.
