Утрото на 28 юли не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили), ДСО „Автопром“, в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Годината е 1972.
Същевременно две млади и здрави момчета, току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65-годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река.
Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.
Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници, прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.).
И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол.
Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела.
Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач.
Пътниците били предимно майки с деца. Свидетел на трагедията първи става живеещият наблизо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи.
Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници.
Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание, като превъзмогва страха в тези трудни минути.
След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда.
В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев.
Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров“. След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много, хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря.
Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина.
Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца. От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда.
Един успява да доплува сам до брега. По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове.
Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва за отгледано от своите спасители извадено дете, чиито родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма.
Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов.
Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал.
„По това време аз обучавах леководолази в Поморие. На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач.
Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа.
„Беше ужас!“, разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше.
Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат.
Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно.
Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател.
Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо.
Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт“ и профсъюзния „Труд“, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието.
Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж“ също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали“.
Вестник „Отечествен фронт“ почти дублира „Народна младеж“ със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви“, а официозът „Работническо дело“ е най-пестелив – нито дума, нито запетая.
На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед“, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма“. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал. След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак.
Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.“ Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.
След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От направените експертизи се оказва, че мостът е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.
Съоръжението е било твърде слабо. При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста.
Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.
